Филип Аврамов за „Скакалци“: След 300 години тази пиеса пак ще бъде актуална

Какво се случва, когато пиеса, писана в началото на ХХ век, започне да звучи като хроника на днешна България. Отговорът е на сцената на Малък градски театър „Зад канала“, където „Скакалци“ на Ст. Л. Костов открива сезона с песни, танци, жива музика и една неудобно позната тема – корупцията. „След 300 години тази пиеса пак ще бъде актуална“, казва пред БТА Филип Аврамов. Авторът е писал „Скакалци“ в друг век, в друга обществена и политическа реалност. Но скакалците, които оглозгват кокала, очевидно не са изчезнали. Само са сменили костюмите, езика и средствата. Това според екипа на представлението го прави толкова разпознаваем. Режисьор е Бина Харалампиева, драматургичната версия е на Юрий Дачев, а на сцената са Филип Аврамов, Малин Кръстев, Иван Петрушинов, Стефан Рядков, Жени Лечева, Василена Атанасова, Богдан Бухалов, Христина Джурова, Александър Кендеров, Мартина Тодорова, Александър Карасански, Атанас Чопов и Емил Котев. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова, хореографията – на Анна Пампулова, а музиката на Асен Аврамов се изпълнява на живо от Иван Лечев, Стоян Младенов и Мартин Марков. „Къде свършва Ст. Л. Костов? Още не е свършил. Няма и да свърши в близките 350 години и малко повече. Причината е проста и едновременно с това обезпокоителна: „Хората дърпат, но тук няма развитие“, коментира Аврамов. Актьорът не оставя много място за дипломатичност, когато става дума за централната тема на пиесата. Според Аврамов проблемът не е останал в миналото: „Напротив, механизмът се е променил, но същността му е останала. Все още се намираме в някакъв посткомунистически период“. Той прави паралел с всекидневието от миналото – трябва да познаваш магазинера, за да си купиш банани, да ти осигури хладилник, после да кандидатстваш за кола: „Същата работа, само с малко по-други средства“. Затова Ст. Л. Костов не свършва, той няма да свърши, за съжаление, докато има човешки слабости, няма как, обобщава Филип Аврамов. МЕЖДУ СМЕШНОТО И ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО „Скакалци“ разказва за нагласени търгове, корупция, измами, натиск на контролните органи и сделки, при които печалбата се оказва по-ценна от личната и семейната чест. Комедията обаче не омекотява особено жестоко разпознаваемата картина. Тя я прави още по-видима. За актьора Стефан Рядков съвременността е неизменно присъстваща във всички пиеси на Ст. Л. Костов: „Независимо по кое време са писани пиесите. Те звучат актуално. Те звучат, защото и преди, и сега проблематиката, която е в тази драматургия, е била и ще бъде“. Неговият герой е човек на компромисите – но компромисите имат граница. Той ги прави, „само ако усети, че почвата под него започва да изчезва и той може да потъне в някой донос, в някоя далавера“. Професията на инспектора го поставя в свят на „лъжи, с гешефти, с корупция, с далавери, с измама, ако е нужно да изкара някой лев за себе си“. А кой е най-големият скакалец? Отговорът на Рядков е едновременно смешен и показателен – съдията: „Защото, уж неподкупен, но в крайна сметка, напускайки, той също взима куфарчето с парите“. Когато всички се оказват част от една система, границата между „този, който взима“ и „този, който дава“, между виновен и невинен, започва да се размива. „В тази пиеса много умело е преплетено едно многообразие от смешно, тъжно, дори на моменти жалко“, казва пред БТА Рядков. „Жалко, че продължава да ги има така наречени скакалци в нашето общество, за да може да оглозгат кокала“. Филип Аврамов също не търси виновника само в едната страна. „Вината е поделена“, казва той: „Поделената вина между мен и всички тези скакалци, които се появяват... Защото там, където има възможност за корупция, естествено тя излиза“. Добавя реплика, която звучи като диагноза на самото общество: „Само тези, които не са въвлечени в корупция, са недоволни, тъй като не участват в нея все пак“. КОГАТО ДУМИТЕ СВЪРШАТ, ЗАПОЧВАТ ПЕСЕНТА И ТАНЦЪТ Бина Харалампиева не поставя „Скакалци“ като музейна класика. Тя добавя към текста песни, танци и гротеска, превръщайки спектакъла във водевил, в който публиката може да се смее на нещо, което всъщност никак не е смешно. „Тя успя да преплете много неща – смешното, тъжното, гротескното, на моменти да избухне героят и в крайна сметка, там, където свършват думите, ние минаваме в мюзикъла, в пеенето, в танците“, казва Стефан Рядков. По думите му всичко е „приповдигнато, но и много, много добре и умело премерено“. Филип Аврамов определя подхода като опит пиесата да се превърне във водевил – начин зрителят да може да „преглътне този суров заек и да може да продължи напред“, защото част от публиката „неизбежно ще се припознае в образите“. Харалампиева прави още една крачка – в спектакъла са вкарани пет сцени от съд, който се занимава с това, което се случва на сцената. Така пиесата за корупцията се оказва и спектакъл за самото гледане, оценяване и съдене на корупцията. „Тази тема няма да има никога свършване“, казва Аврамов. РИТЪМЪТ КАТО ВТОРИ ЕЗИК За хореографа Анна Пампулова именно връзката между текст, музика, движение и актьорска игра е едно от най-големите достойнства на спектакъла: „Всеки път ми е изключително удоволствие да работя с актьори, а този път е още по-специално, защото Бина Харалампиева е с невероятно усещане към движението, танца, към ритъма“. „Когато един режисьор има отношение към ритъма и знае какво иска, на хореографа е страхотно усещането за танцуване“, допълва тя пред БТА. Казва, че движението не е добавка към спектакъла, то преминава през него през цялото време. И именно тук идва ролята на музиката на Асен Аврамов, която според хореографа е „много ключова“. „Това, което мен ме удовлетворява като желание и удоволствие в работата, е, че актьорите са с много умения. Движението и танцът преминават през целия спектакъл“, обяснява Пампулова. Признава, че в началото не си е представяла докъде ще стигне работата: „Действително, аз в началото, като поех ангажимента, изобщо не си представях, че може да стигнем до тук“. После спектакълът започва да расте в репетиционната зала – детайл по детайл. „Голямо удоволствие е да виждам как изпипва детайлите и как този спектакъл расте по време на репетиция и достига до ниво, което наистина е респектиращо“, коментира Анна Пампулова. Допълва, че танците не са били предварително начертана схема. Понякога са се раждали от самия текст. Друг път – от импулса на режисьора. „На една от репетициите тя ме извика и каза: „Искам танци“. А музиката още не беше написана“, спомня си хореографката. Тогава започва истинската работа – между хореограф, режисьор, композитор и актьори. За по-опитните актьори Пампулова казва, че „почти телепатично“ са се разбирали. При по-младите първата среща е била по-дистанцирана. Но постепенно това се променя: „На ръба да се конфликтира нещо, което после се превърна в страхотно приятелство между нас“. А самото движение не е само пластика, има и чист танц, „което е много сложно“. Истинското майсторство според Пампулова е в комбинацията от движение и експресия, особено в дуетите и солата – композицията да бъде разгърната, но едновременно с това да се вижда отношението между персонажите. И има още едно правило: „Най-важното е да се чува текстът, защото текстът говори и води“. ЖИВА МУЗИКА, ЖИВА СЦЕНА Това правило важи и за музиката. В „Скакалци“ тя не идва от запис, а от сцената. Иван Лечев, Стоян Младенов и Мартин Марков свирят на живо. За Рядков разликата е огромна: „Живата музика си е жива музика“. Песните можеха да бъдат записани в студио, но друго си е, когато запееш на живо, особено когато зад актьорите има жив оркестър, допълва той. „Пял съм с филхармоничен оркестър. И публиката по друг начин възприема нещата. Много е красиво“, смята актьорът. Танцът, по думите му, от своя страна, предава още по-голяма яркост на песента и на героя. „Скакалци“ се оказва не просто комедия за едно общество, което отдавна познаваме, а спектакъл, в който текстът, музиката, танцът и гротеската говорят на един език, и този език е съвременен, коментират от екипа. Затова „Скакалци“ не просто се връщат на сцената – те никога не са си тръгвали. Автор – Даниел ДимитровОператор – Емил АлександровМонтаж – Валя Ковачева